PC Свят»Видеоуроци

Е- обучение ПГМЕТ Хасково

  1. Още малко помощ при избора на дискретна видеокарта за гейминг

  2. Бързи съвети и трикове за възстановяване на Windows 7 мрежа

  3. Създаване и управление на точки за възстановяване на Windows системи
  4. Поддръжка на SSD: основни принципи и полезни съвети
  5. SSD дисковете 2013-1014
  6. Кой вид устройство за съхранение на данни е най-добрият за вас? (SSD, класически твърд диск или хибрид)

     

 

 

Помощ при избора на дискретна видеокарта за гейминг

Mного от днешните игри вървят прилично и без непременно да имате дискретна видеокарта. Когато става въпрос за “сериозен” гейминг обаче, този компютърен компонент все още е необходим. И ако бързият процесор е “мозъка” на една геймърска РС машина, то видеокартата е неговото сърце и душа. Както сме отбелязвали и преди, ъпгрейдът на графичната карта е най-простият начин да си осигурим значимо повишение на производителността в игрите. А какъв по-добър повод да предприемем такъв, ако не предстоящите коледни празници, за които да си подарим нещо хубаво от света на съвременните VGA изделия?

Изборът от такива е огромен и точно затова може да бъде и малко объркващ, тъй като е трудно човек да реши в какво точно да вложи наличния бюджет. В миналия брой на списанието опитахме да помогнем с тестове на видеокарти от среден клас, но разбира се те са само част от наличните на пазара предложения. Затова в настоящия брой ще обобщим темата, като използваме най-новата тестова информация на колегите от американското издание на PC World. Ще започнем прегледа с няколко задължителни 
Общи положения
Както със сигурност знаете, въпреки, че много ОЕМ производители предлагат дискретни видеокарти, в наши дни на пазара на дискретни VGA решения има само двама основни състезатели: в зеления ъгъл е NVIDIA – носител на мощен, но и гладен за енергия хардуер, а в червения е AMD – конкурент с общо взето по-евтини, но и по-пестеливи на ток предложения. 
Всяка от двете компании предлага сходни неща, макар и по-свой начин. Ако вземем например поддръжката за повече от една видеокарта в паралелен режим, AMD я нарича CrossFire, а NVIDIA – SLI, но идеята е същата – да се добави малко повече скорост при видеообработката (макар и да не става въпрос за 100% увеличение).
Естествено, ролята на графичните карти не се ограничава с това да прави игрите ни по-хубави. Ако например търсите възможности за работа с няколко монитора, вижте решенията на AMD, предлагащи технологията Eyefinity, благодарение на която една видеокарта поддържа до три монитора. Графичните продукти на NVIDIA по принцип позволяват работа с до два монитора с една видеокарта. 
За някои геймъри вероятно важно съображение при покупка е и поддръжката на 3D съдържание. И AMD, и NVIDIA произвеждат видеокарти, способни да възпроизвеждат 3D видео и 3D игри, но е важно да се знае, че екосистемата 3D Vision на NVIDIA съществува от години и на пазара повече игри и хардуер, създадени с това на ум. 
Какво показва тестовият полигон
Разбира се, различните ОЕМ производители на AMD и NVIDIA-базирани карти предлагат голямо разнообразие от модели, осигуряващи всевъзможни “добавки” по отношение на референтните работни честоти, охлажданията или окомплектовката, но като цяло базираните на еднакви графични чипове решения предлагат сходни качества. За да ни ориентират по-добре в тях, колегите от американското издание на PC World са направили тестови сравнения на няколко съвременни AMD- и NVIDIA-базирани видеокарти от относително достъпния, средния и високия клас. За целта са ги подложили на изпитания с два синтетични теста - 3DMark 11 и Unigine Heaven – и две модерни гейм заглавия Crysis 2 на Crytek и Dirt 3 на Codemasters. Всички тестове са проведени на най-високите възможни настройки при няколко различни резолюции, поддържани на 30-инчов монитор. За AMD и NVIDIA картите са използвани тестови конфигурации с идентичен хардуер, така че продуктите да бъдат поставени при максимално равни условия. 
Изборът на пестеливия геймър (с бюджет до $250):
AMD Radeon HD 6870 срещу  NVIDIA GeForce GTX 560 Ti

Започваме сравнението с видеокарти AMD Radeon HD 6870 и NVIDIA GeForce GTX 560 Ti, които могат да се намерят на пазара за левовата равностойност на диапазона между $180 и $250 (в зависимост от конкретния производител и магазин). Тези модели не са точно бюджетни решения, които обикновено струват дори под $150, но са добра отправна точка, ако искате да си осигурите сносна производителност в игрите, без да се налага да ограбвате банка.  По принцип HD 6870-базираните решения струват с около 50-тина лева по-малко от GTX 560 Ti продуктите, но тази ценова разлика си казва думата и при тестовете, резултатите от които в по-голямата си част са в полза на GTX 560 Ti – макар и не с много. Но стига приказки, в Таблица 1 можете да видите и самите цифри. 

Табличното представяне не оставя много място за коментари. От гледна точка на крайния потребител, разбира се, по-важни са резултатите от тестовете с реални игри, които в случая показват и малко по-ясна картина, макар и да не извеждат категоричен победител между VGA състезателите. Действително, резултатите са в полза на GTX 560 Ti решението, но обикновено става въпрос за предимство от около 5 fps (при Crysis 2)до 10 fps (при Dirt 3) средно, което не е голяма разлика. 
Може би по-ясна представа за качествата на видеокартите ще получите, ако погледнете отвъд цифрите.  Например HD 6870 предлага два  DVI порта, HDMI конектор и два mini-DisplayPort интерфейса, както и поддръжка за мултимониторната технология AMD Eyefinity. Интерфейсният набор на GTX 560 Ti е малко по-граничен и се свежда до два DVI порта и mini-HDMI конектор. При сравнение на енергоконсумацията пък се вижда, че GTX 560 Ti харчи 220 вата при пълно натоварване, докато HD 6870 “яде” 187 вата. Разбира се, тази разлика едва ли ще се отрази видимо на месечните ви сметки за ток, но става важна, ако смятате да добавите и втора видеокарта в SLI или CrossFire конфигурация.
Победител: NVIDIA GeForce GTX 560 Ti
Конфигурацията с повече от една видеокарта обаче е малко вероятна, ако сте на рестриктивен бюджет, както и варианта при който използвате повече от един монитор за игра.

Затова Eyefinity поддръжката и малко по-ниската консумация на HD 6870 едва ли ще са съществени фактори в случая. Предвид близката пазарна цена на AMD Radeon HD 6870 и  NVIDIA GeForce GTX 560 Ti видеокартите, тук NVIDIA-базираното решение като че ли е по-добрата опция, още повече че то има и 3D Vision поддръжка. 

Изборът на масовия геймър (с бюджет до $350):
AMD Radeon HD 6970 срещу NVIDIA GeForce GTX 570

В т.нар. mainstream геймърска категория един срещу друг застават състезателите AMD Radeon HD 6970 и NVIDIA GeForce GTX 570, които се предлагат на цени в диапазона $300 - $350. Макар да са с около 150 –200 лв. по-скъпи от разгледания по-горе базов сегмент, инвестицията в някое от тези решения ще ви се изплати в дългосрочен план - те ще са задържат задълго на пазара, а и се справят много добре с най-новите игри, осигурявайки почти всички визуални глезотийки, които радват геймърските сърца. А ето и какво показва тестовото състезание между тях.

От таблицата се вижда, че, като цяло, HD 6970 изостава малко зад GTX 570, но разликата между тези две решения е дори още по-малка, отколкото при по-евтините продукти. В тестовете с реални гейм заглавия разликата е по-ясна, но е от порадъка на половин до 4 кадъра в секунда, което е почти незабележимо за невъоръжено с тестов софтуер око. Имайте предвид също, че резултатите са при максимални настройки за 30-инчови монитори, докато масовия потребител едва ли използва чак такъв. “Простосмъртните” обикновено разполагат с 24-инчови или по-малки дисплеи с резолюции от 1920 х 1200 точки (или по-ниски), а при тях и двете видеокарти осигуряват безкомпромисно качество на игра. 
Затова тук състезанието отново се свежда до предлагана функционалност, а в това отношение лаврите се обират от AMD-базираната карта: HD 6970 идва с DVI порта, чифт mini-DisplayPort конектора и HDMI извод. GTX 570 предлага само два DVI и един HDMI порт. Сравнението на енергоконсумацията отново е в полза на AMD: при пълен товар HD 6970 харчи 233 вата, а GTX 570 - 267 вата.
Победител: AMD Radeon HD 6970
Ако можете да си позволите да дадете между 500 и 600 лева за една такава видеокарта, не би трябвало да ви е особен проблем да зарадвате очите си и с втори или трети монитор, така че тук Eyefinity има повече смисъл. Но дори да се придържате към стандартите използвайки един или ней-много два дисплея, можете да похарчите остатъка от бюджета си за допълнителна RAM памет или удобен някой геймърски аксесоар. И двете видеокарти ще ви свършат отлична работа при осигуряването на забавления, но предвид всички споменати съображения, тук Radeon HD 6970 решението печели титлата “по-добър избор” – макар и с малко. 
Изборът на добре обезпечения геймър (с бюджет до около $700):
AMD Radeon HD 6990 срещу NVIDIA GeForce GTX 590

Дойде ред и на тежката категория, в която се раждат легендите: шампионите в графичната производителност AMD's Radeon HD 6990 и NVIDIA GeForce GTX 590. Едва ли ще намерите някой от тях на пазара на цена под 1000 лв., ако изобщо ги намерите, тъй като доставките им са сериозно ограничени и за пазари като българския са също такава рядкост като белите лястовици. Но нека все пак направим реверанс и към най-платежоспособните, като обърнем внимание и на тях. 

И така, време е да видим кой е носителя на титлата “най-бърза графична карта в света”. Разочароващият отговор на този вечен въпрос е “зависи”. Както се вижда от таблицата, при синтетичните тестове печели най-вече Radeon HD 6990 с разлики от по-малко от кадър до цели 3,4% под 3DMark 11. От друга страна, при тестовете с реални игри, първенството е по-скоро за картата на NVIDIA, макар че Radeon-ът е съвсем малко по-добър при хипер високи резолюции и 4х ànti-àliasing.  
Разликата в енергоконсумацията обаче е сериозна: докато Radeon HD 6990 консумира 371 вата под пълно натоварване, енергоконсумацията на GeForce GTX 590 при същите условия е 470 вата, така че картата на NVIDIA със сигурност ще ви спечели пръв приятел в лицето на вашето електроразпределително дружество. И двете видеокарти поддържат SLI/CrossFire конфигурации, както и работа с по няколко монитора. AMD Eyefinity технологията позволява на картата HD 6990 (която има четири mini-DisplayPort-а и един DVI) да работи с до пет 24-инчови дисплея, а поддържа до четири такива чрез своите три DVI извода и един mini-DisplayPort. Ако използвате 3D Vision Surround технологията на NVIDIA, GeForce GTX 590 може да поддържа до три 3D екрана. 
Победител …. няма
Основанията за този извод са прости. Резултатите от тестовете са практически равни, а освен това всяка от двете карти си има своите специфични предимства. За Radeon HD 6990 това е по-ниската енергоконсумация, а за GeForce GTX 590 то е в поддръжката на 3D Vision Surround.
С други думи, когато става въпрос за харчене на много пари за видеокарта, тук отново отговорността за избора на конкретно решение си е при вас. От нас са пожеланията за успех при намирането на най-удачната видеокарта и за главозамайващ гейминг след това. Ако пък ви трябва малко помощ и за физическото инсталиране на самата видеокарта, можете да хвърлите едно око и на публикуваната в сайта ни (www.pcworld.bg) статия “Как сами да подменим видео картата си”.

nagore

Бързи съвети и трикове за възстановяване на Windows 7 мрежа

nagore

Владимир Георгиев

Настройката и поддръжката на домашна РС мрежа под Windows 7 са по-лесни, отколкото при всеки друг Windows, но това не означава, че липсват проблеми. Редица от мрежовите неволи са все така объркващи, а решението им сякаш нарочно е запратено сред цяла поредица от менюта и настройки. Със следващите няколко бързи съвета и трикове ще ви покажем как можете да възстановите Windows 7 мрежата си.

 

Рестартиране на IP адреса

Ако връзката на системата ви към мрежа е непостоянна или непрекъснато получавате съобщения за грешки от типа „IP address conflict”, тогава опитайте да обновите IP адреса си. В менюто Start изберете Applications, след това Accessories и кликнете с десния бутон на мишката върху Command Prompt, избирайки Run as Administrator. Така ще отворите Command Prompt прозореца с администраторски привилегии. Въведете „ipconfig/release” и натиснете Enter, за да освободите настоящия си IP адрес (процесът е буквален и на този етап ще изгубите връзката си към мрежата). След това въведете „ipconfig/renew”, за да възстановите връзката си.

Прочистване на DNS кеша

Когато въвеждате URL в Интернет браузъра, PC-то кара вашия Domain Name Service сървър (DNS server) да преведе това в IP адрес и после кешира тази информация. Въпросният кеш обаче може да бъде повреден или да е прекалено стар, което са все причини за проблеми, свързани с Интернет връзката. За да изчистите DNS кеша, отворете отново Command Prompt като администратор и въведете „ipconfig/flushdns”. Тук ще вметнем, че рестартирането на Windows 7 също изчиства DNS кеша, но ако някакви приложения (зловреден софтуер може би?) променят кеша, най-добрият вариант си остава ръчното прочистване.

Рестартиране на рутера и широколентовия модем

Нещо напълно нормално е при дълготрайна връзка към Интернет широколентовият модем да трябва да се рестартира. Същият трик важи и за връзката между рутер и широколентов модем.

За да рестартирате двете устройства, изключете захранващите им кабели и ги оставете така за не по-малко от 30 секунди. До известна степен е грешка, когато повечето потребители натискат бутона за изключване (и по този начин осъществяват рестарта) вместо тотално да спрат захранването. Така модемът или рутерът могат да изпаднат в режим на изчакване. Ако мрежата ви се състои и от широколентов модем, и от рутер, то първо включете захранването на модема, изчакайте да се свърже с Интернет и да установи стабилна връзка и чак след това включете рутера. След като последният се активира, последвайте стъпките от първата точка („Рестартиране на IP адреса”).

 

Отваряне и пренасочване на портове

Някои приложения изискват определени мрежови портове да бъдат отворени и пренасочени към правилното РС, за да могат част от функциите им да оперират свободно в уеб. Гейм сървърите са чудесен пример: ако правилните мрежови портове не са отворени и заявките към тези портове не се пренасочват към съответното РС, входящият трафик никога няма да може да премине през защитната стена.

Свържете РС-то си към мрежата, отворете Интернет браузъра си и въведете в адресното поле IP адреса на рутера (обикновено това е 192.168.1.1; ако не - вижте етикета върху рутера). Логнете се с потребителското си име и паролата (ако сте оставили вариантите по подразбиране, трябва да са admin, admin; ако не, се обърнете отново към етикета на рутера) и намерете NAT (Network Address Translation), Firewall или Port Forwarding менюто (в нашия случай е последното; вж. посочения скрийншот).

Ще трябва да създадете набор от правила, които ще казват на рутера кой протокол да използва (UDP, TCP или и двата), да дефинира обсег на портовете, които трябва да се пренасочват, както и да се посочи към кои IP адреси ще се пренасочва трафикът на съответните портове. Например ако машината, на която върви даденото приложение и която искате да коригирате, има IP адрес 192.168.1.115, сложете този стринг в полето IP address. Запазете нововъведените настройки и рестартирайте рутера, за да завършите успешно пренасочването.

Поставете системата в DMZ

Понякога пренасочването на порт не е достатъчно и ще трябва да дадете на определена система напълно свободен достъп към Интернет. В тези случаи машината може да бъде поставена в мрежова демилитализирана зона (DMZ - demilitarized zone). Но какво означава това? Поставянето на система в DMZ значи, че всичките й портове ще бъдат достъпни от Интернет. Подобна ситуация е много опасна, затова не предприемайте тези стъпки освен ако не сте напълно сигурни, че го искате.

Нека предположим, че IP адресът на рутера ви наистина е 192.168.1.1 и сте свързани към мрежата. Отворете си уеб браузъра и въведете „192.168.1.1” в адресното поле. Логнете се към рутера и намерете NAT (Network Address Translation), Firewall или DMZ менюто (DMZ опциите ще се намират под меню с някое от тези имена; в нашия случай това отново е последното).

Когато сте в DMZ менюто, ще трябва първо да включите DMZ (посочете Enable) и да определите IP адреса на системата, която искате да поставите в DMZ. Въведете IP адреса, запазете настройките, рестартирайте рутера и след това системата вече трябва да е в режим DMZ.

Сканирайте мрежата си за прикачени устройства

С толкова много електроника, която е способна да се свърже към Интернет, със сигурност има моменти, когато искате да знаете колко и кои точно устройства са получили IP адреси и консумират мрежови ресурси. Да, рутерът ви може да провери статута на свързаните клиенти, но още по-добър вариант е да потърсите помощта на приложение, което ще направи задълбочено сканиране на целия обсег от IP адреси, за да намери и вземе по-подробна информация за свързаните устройства.Много такива приложения са достъпни за свободно сваляне. Ние ви препоръчваме Angry IP Scanner, което дори не трябва да инсталирате (просто стартирайте .exe-то). Въведете IP обсега, който искате да сканирате, изберете Start бутона и няколко минути по-късно ще имате пълен списък на всяко активно IP, какво е пинг времето (т.е. времето от предаването на пакета данни до момента на получаването му от първоначалния компютър; измерва се в милисекунди) за съответното устройство, хост името му и кои портове са отворени. Ако кликнете с десен бутон върху активно устройство, ще получите още по-подробна информация.

Премахване на RDC

RDC (Remote Differential Compression) е функция, която за пръв път беше представена в Windows Vista, а идеята й е да трансферира данни през мрежа в компресиран формат. Същият RDC продължи съществуването си и в Windows 7. Проблемът е, че повечето от старите операционни системи са дошли преди Vista и не поддържат RDC, а самата функция само товари мрежовия трансфер. Можете да деактивирате RDC, като посетите Control Panel -> Programs and Features -> „Turn Windows features on or off” (вж. скрийншота).

Промяна на Link Speed & Duplex Value в характеристиките на мрежовата карта

Тази стъпка понякога помага при очевидно забавена Windows 7 мрежа. Не може да се каже коя опция работи по-добре, тъй като зависи от физическата мрежова конфигурация (мрежова карта, вид на кабела, LAN скорост, наличие на суич и т.н.). По подразбиране настройката е на „Auto Negotiation”, но спокойно можете да експериментирате с различните скорости и да установите коя най-подхожда на системата ви.

Забраняване и добавяне на изключения към Windows Firewall

Вградената защитна стена на Windows 7 непрекъснато иска позволение за достъп или отказ на приложение към мрежовия трафик. Ако по грешка сте блокирали приложение и искате да го разблокирате (или обратното), ще трябва ръчно да промените някои настройки в контролния панел на Windows Firewall.

Изберете Start менюто и в полето за търсене въведете „Allowed Applications”. В новопоявилия се прозорец ще бъде изведен списък с всички приложения, които свободно преминават през Windows Firewall. Ако преди сте позволили на програма да комуникира през защитната стена, а сега искате да я спрете, изберете Change Settings бутона в горната част на екрана. Скролирайте през списъка, за да намерите съответния софтуер, маркирайте го и махнете отметката от „Home/Work (Private)” и/или „Public” мрежите. За обратния вариант просто намерете съответното приложение и сложете отметки на едната или двете опции.

Диагностициране на проблеми, свързани с Интернет връзката

Имате проблеми с установяването на това, защо Интернет връзката е нестабилна? Две от вградените опции на Windows могат да ви помогнат. Ping и Tracert (traceroute) ще ви съдействат, ако неволите ви са свързани с домашната мрежа или с Интернет доставчика, или с нещо някъде по средата. Извършването на продължителен пинг на добре познат сайт (например google.com) ще ви позволи постоянно да наблюдавате връзката и да видите дали по трасето се губят пакети от данни. За да направите това, отворете Command Prompt (Start -> All Programs -> Accessories -> Command Prompt) и въведете „ping google.com –t”. При натискането на Enter система ще започне непрекъснато да пингва сайта на Google. Ако връзката е стабилна, не би трябвало да виждате никакви грешки, а единствено отговори от IP адреса с времена на пинг и други данни. Ако връзката е нарушена по някакви причини, тогава ще излезе съобщение, че сървърът не отговаря на заявките.

Tracert е друг полезен инструмент, който проследява маршрут и разбира дали има загуби от пакети данни по мрежата. За да използвате Tracert, отворете Command Prompt и въведете „tracert google.com” (в случая адресът на Google служи просто за пример, вие можете да използвате всеки друг адрес). Това действие ще ви изведе списък-карта на пътя, поет от пакета данни от вашето РС към Google сървъра, включвайки всички IP адреси на сървърите и суичовете, разположени между тях. Обикновено първите адреси в списъка представляват домашната ви мрежа, след това преминават през мрежата на Интернет доставчика ви, а накрая се стига и до самия google.com. Ако пакетът данни не излезе от вашата мрежа, тогава проблемът е във вашата мрежа. Съответно ако излезе от мрежата ви, но спре веднага след това, проблемът явно е в Интернет доставчика.

nagore

3.Създаване и управление на точки за възстановяване на Windows системи

или как най-лесно да върнем щастливите времена, когато Windows компютърът си работеше така, както трябва

nagore

Редовното създаване на т.нар. точки за възстановяване на системата (System Restore Points) е един от най-старите, изпитани и сигурни методи за възстановяване стабилното състояние на  Windows базираните системи след сривове, свързани с „лоши” инсталации на драйвъри или друг софтуер. Без съмнение това е добре известно на по-опитните РС потребители, но в редакцията все още продължават да се получават учудващо много писма с въпроси или молби за помощ по проблеми, които не биха съществували при редовното използване на такива точки. Това ни навежда на мисълта, че вероятно за мнозина ще е полезно да припомним за какво става въпрос, как се създават въпросните точки (които по-долу ще обозначаваме и като SRP, за да избегнем излишни повторения) и какви са предимствата от цялата тази работа. 
Разбира се, ще започнем с началото, т.е. с малко теория.
Какво е System Restore Point?

Т.нар. System Restore Point е един вид отметка, която описва състоянието на операционната система и инсталираните в нея програми преди всяка значима промяна в софтуерното осигуряване на персоналния компютър. Такива SRP се създават автоматично например от Windows Updates сервиза, който инсталира важни за операционната система актуализации, както и от много други софтуерни програми. Много е вероятно РС-то ви да е настроено по подразбиране така, че само да създава точки за възстановяване на системата през определени интервали от време – например всеки седмица или месец, без значение какво правите с него междувременно. 
Ролята на точките за възстановяване е простичка, но много важна – както споменахме, те „помнят” предишни (стабилни) състояния на системата, така че, ако нещо се обърка, да може да я върне отново в работен вид, без да се налагат преинсталации и без опасност от загуба на данни - нещо като „Save” функцията в игрите, която вероятно предвидливо използвате, преди да се впуснете в битка с Големия лош бос, или пък Checkpoint пунктовете, които автоматично запомнят напредъка ви в мисиите. 
Именно затова е силно препоръчително (да не кажем направо задължително) да създавате точки за възстановяване всеки път, преди да инсталирате каквото и да било ново на компютъра си – особено нови драйвъри, софтуер за защита, непроверени „безплатни” програми или нелицензирано (или „пиратско”, ако предпочитате) съдържание. При такива инсталации има известна вероятност системата ви да започне да се държи „странно” или направо да се срине до негодно за консумация състояние. Ако не правите редовно точки за възстановяване, може да ви се наложи да преинсталирате един куп неща – най-малкото програмите, които сте си сложили след последната автоматично направена SRP. Ако тя не е особено „прясна”, можете да си загубите доста време, което иначе бихте спестили със създаването на SRP, отнемащо не повече от минута-две. 
Създаване на System Restore Point
Всички използвани към днешна дата издания на Windows (т.е. XP, Vista и 7) дават достъп до управлението на точките за възстановяване чрез функцията System Restore, обозначена със съответната иконка. Важно е обаче да знаете къде да я намерите.
В Windows XP незнайно защо тя е доста добре укрита и за да стигнете до нея, трябва да започнете от Start менюто, после в (All )Programs, Accessories и накрая System Tools. Ако искате да си преместите System Restore иконката на по-удобно място, провлачете я с натиснат десен бутон на мишката на десктопа (или на друго място по ваш избор) и цъкнете на „Copy Here”. С въпросния шорткът се стартира приложение, което ви дава възможност да създадете нова SRP или да възстановите системата си до предишната такава точка. Ако ще създавате нова, ще ви се наложи и да й дадете име, но всичко става доста лесно, ако следвате простите инструкции. 

В Windows 7 изкарването на System Restore иконката е още по-лесно: кликнете на Start и напишете „reate”. Намерете иконката за „Create a restore point" и я провлачете на десктопа, така че да можете да си стартирате по-удобно съответното приложение (вж. скрийншота горе). Иначе в Windows Vista и Windows 7 въпросната System Restore функция може да се намери и в секцията „Performance and Maintenance” на контролния панел, откъдето също можете да си направите шорткът на удобно място.
Съществува и друг много лесен начин за създаване на точки за възстановяване на системата – чрез помощен софтуер. За целта горещо ви препоръчваме безплатната програмка Quick Restore Point Maker на The Windows Club (http://www.thewindowsclub.com/), която опростява процеса до максимум, без дори да изисква инсталация – просто сваляте файла (който е с големина само 332 КВ), разархивирате го на място по избор и стартирате „.exe”-то. Всяко такова стартиране на Quick Restore Point Maker ви прави автоматично точка за възстановяване, обозначена по адекватен начин. По принцип тази програмка е разработена за Vista и Windows 7, но нейната последна версия (v2) работи спокойно и под XP, така че не би трябвало да имате проблем.

 

Безплатната програмка Quick Restore Point Maker опростява до максимум процеса по създаването на точки за възстановяване
Възстановяване на системата от System Restore Point
(и отмяна на възстановяването)
Възстановяването на системата от съществуваща точка става чрез същото System Restore приложение, използвано и за създаването на SRP. Просто го стартирайте отново и намерете най-скорошната точка за възстановяване или тази, която смятате за най-подходяща (ако сте ги кръщавали адекватно, намирането на правилната SRP не би трябвало да ви затрудни). Следвайте инструкциите, като имате предвид, че рестартът на системата е задължителен. 

Добре е да се има предвид също, че някои антивирусни програми могат да попречат на успешното възстановяване (това е предпазна мярка срещу актуализация на малуера). Можете обаче да продължите процеса принудително, като рестартирате в Safe mode – за целта натиснете бутона F8, преди да се появи стартовият екран на Windows, – и стартирайте System Restore приложението от там. След възстановяването е добре все пак да направите и пълно сканиране на системата за вируси със защитния софтуер, който използвате.

 

Ако случайно възстановяването на системата от дадена SRP не реши възникналия проблем, имате възможност и да отмените направеното. Това е достъпно отново в System Restore приложението, което при стартиране би трябвало да ви предлага и такава undo опция.
Настройка на мястото за System Restore Points
Както вероятно се досещате, съхраняването на точките за възстановяване консумира известно количество дисково пространство. Всъщност препоръчителните изисквания на System Restore функцията са за осигуряване на минимум 10% от хард диска за тази задача – при 300 GB хард диск това обикновено е достатъчно за съхраняването на SRP, датиращи месец-два назад. Все пак на мнозина тези 10% могат да се сторят много, затова има и начини заделеното за SRP пространство да се „персонализира”, така че да остава повече място за други файлове.
По-долу ще разкажем как се правят тези настройки, но преди това е добре да имате предвид, че по принцип е хубаво да има възможно най-много място за SRP, тъй като при запълване на заделения капацитет Windows автоматично изтрива най-старите точки за възстановяване. С оглед сигурността на системата е силно препоръчително да има възможно най-много такива точки, понеже вдигането на системата след срив е сложен процес, и то не винаги успешен - а  в случай на неуспех може да се наложи използването на повече от една SRP. 
След тази уговорка минаваме и към начините за управление на пространството за SRP, които всъщност зависят от конкретната версия на Windows, която използвате.
В Windows XP можете да настроите мястото за SRP от опцията „System Restore Settings” в левия панел на System Restore приложението или чрез десен клик на My Computer, избор на Properties, след това System Restore (където е добре да се уверите, че няма отметка на опцията „Turn off System Restore”) и след това бутон „Settings”. От това меню можете да настроите заделеното за SRP място с плъзгача на слайд бара. 

Някой от разработчиците на Windows Vista изглежда е решил, че този процес е твърде прост, затова във въпросната версия на платформата настройката на място за SRP става значително по-трудно. Тук трябва да минете по пътя Start, All Programs, Accessories, десен клик на Command Prompt и избор на опцията „Run as administrator”. Ще се появи прозорец с команден ред, в който трябва да въведете стринга „vssadmin list shadowstorage” и след това да натиснете Enter. На екрана ще се появят няколко реда с текст. Последният от тях, гласящ „Maximum Shadow Copy Storage space", ще ви каже колко място е заделено за System Restore точките. За да го промените обаче, пак ще трябва да пишете сложни команди. Въведете формулата “vssadmin resize shadowstorage /for=c: /on=c: /maxsize= n gb”, в която n обозначава броя гигабайти, който сте склонни да отпуснете за SRP. Внимавайте да оставяте интервали пред всяка наклонена черта (/), дори след c:.

Windows 7 отново опростява нещата. Тук просто спазвайте последователността Start, десен клик на Computer и след това Properties. Цъкнете на бутона Configure, за да изкарате нужното контролно меню и използвайте слайд бара така, както в XP. 
Цялото System Restore управление на едно място
Ако не се задълбочи много в написаното до тук, човек като нищо може да си помисли, че правенето, използването и настройването на точките за възстановяване в Windows е много сложно. При внимателно четене обаче ще се уверите, че всъщност изобщо не е така – просто е нужно малко търпение към не дотам необходимите „потайности” на операционната система на Microsoft и малко време, за да направите System Restore процеса удобен за нуждите и предпочитанията си. 
A ако пък случайно това също не е достатъчно „user-friendly” за вкусовете ви, има и още по-удобен начин, който, сигурно се досещате, е с използването на подходящ допълнителен софтуер. В случая имаме предвид безплатния инструмент System Restore Manager v2, който също е свободно достъпен от сайта The Windows Club (http://www.thewindowsclub.com/system-restore-manager-for-windows-released). 

System Restore Manager v2 е много полезна безплатна конзола за управление на точките за възстановяване. Нейната пълна функционалност е достъпна само под Windows 7, но най-важните функции си работят също под Vista и XP 

Въпросната програма прави точно това, което подсказва и наименованието й – управлява процеса по възстановяване на системата, осигурявайки редица полезни опции, много от които са трудно достъпни или направо недостъпни през интерфейсите на Windows. Този полезен инструмент ви дава възможност да вършите практически всичко, което може да ви потрябва – в това число създаване на SRP, изтриване на избрани точки от списъка с вече създадени, възстановяване на системата, както и задаване на периода, в който точките могат да се съхраняват. Има и опция за настройка на пространството за SRP, но тя работи само под Windows 7, въпреки че останалите функции на инструмента си действат безпроблемно също под Windows XP и Vista – макар и с цената на 2-3 досадни съобщения за грешки (при стартирането на програмата), засягащи именно заделеното за SRP място. Ако се появят, просто ги игнорирайте и използвайте останалите функции, които ви трябват – дори само с тях System Restore Manager v2 пак е много полезна конзола за управление на възстановяването.

nagore

Поддръжка на SSD: основни принципи и полезни съвети

Усещането от замяната на добрия стар магнитен хард диск с полупроводников е сравнимо с това, което бихте изпитали, ако слезете от трабантче и веднага след това се качите в болид от Формула 1.

… плюс преглед на основните митове и истини за полупроводниковите дискове

Някога всичко около системите за съхранение в компютрите изглеждаше просто и ясно. Хард дисковете не бяха трудни за разбиране – тихичкото бръмчене показваше недвусмислено, че магнитните плочи се въртят, дискретното механично „пристъргване“ показваше кога дискът чете или пише, а някое и друго дефрагментиране възстановяваше лесно бързодействието на системата. Хубави времена бяха.

Какво е различното сега ли? SSD устройствата, разбира се. Онези леки, елегантни, компактни и загадъчни плочки, които уж обещават чудеса за системната производителност и реакцията на инсталираните програми. Но сигурно сте чували и историите, според които производителността на полупроводниковите дискове (SSD) се влошава с времето, както и това, че тези флаш базирани устройства имат значително по-малък запас цикли на презапис и, съответно и по-къс жизнен цикъл в сравнение с традиционните HDDустройства. Или пък това, че ако SSD устройството ви дефектира, данните в него ще бъдат обречени на забвение. Но дали тези истории са истина? Или просто митове и пропаганда, внушавани от теоретици на конспирацията, получаващи хонорари от HDDпроизводителите?


На тези въпроси, а и на още някои ще опитаме да отговорим в следващите редове, но преди да стигнем до там, редно е да подчертаем това, което е сигурно: класните SSDустройства са върхът на днешните технологии за съхранение (storage). Усещането от замяната на добрия стар магнитен хард диск с полупроводников е сравнимо с това, което бихте изпитали, ако слезете от трабантче и веднага след това се качите в болид от Формула 1. И това не е преувеличение, защото, както сме имали възможност да се уверим и в тестове, SSD устройствата осигуряват четири до пет пъти увеличение на системното бързодействие. Други очевидни предимства са липсата на движещи се механични части, които подлежат на износване и счупване, както и нулевият шум при работа. С две думи,SSD устройствата звучат като перфектния носител за съхранение на данни. Поне на теория… или докато не опитате да задълбаете малко по-навътре в информацията за тях.

Бързи дискове с дълбоко скрити тайни
Една от причините за неяснотите в информацията за SSD устройствата е в това, че компаниите, които конструират и произвеждат един от основните им компоненти – контролера, – пазят своите технологични тайни по-ревностно, отколкото Coca-Colaформулата на своята прочута безалкохолна напитка. И в това няма нищо изненадващо, като се има предвид, че те се състезават на много конкурентен, но и много доходоносен пазар, на който играчите са сравнително малко на брой.

Производителите на SSD изделия са много повече на брой, отколкото производителите на SSD контролери.

В същото време някои от известните факти звучат малко плашещо. Например спецификациите за максималния брой read/write (четене/запис) операции на т.нар. SLC (Single-Level Cell) и MLC (Multi-Level Cell) NAND памети от потребителски клас. В първия случай обикновено се споменават 100 000 цикъла четене/запис, а във втория – само около 10 000. Спокойно, дори 10 000 цикъла означават, че при нормална ежедневна употреба на диска ще трябва да минат към 25 години, за да се износят всички клетки на SSDустройството. Дори ако SSD устройството е базирано на TLC (Triple-Level Cell) NANDпамети, каквито произвежда Samsung, с рейтинг от няколко хиляди цикъла ще са нужни между 9 и 10 години, за да се износи носителят. А едва ли има средностатистически потребител, който би използвал толкова дълго полупроводниковия си диск – много по-вероятно е да бъде предприет ъпгрейд много преди изтичането на жизнения му цикъл.

Техники за удължаване на SSD живота

Добре известно е също, че в повечето съвременни SSD изделия се използват технологии за удължаване живота на флаш паметта на устройствата. Такава е известната „wear leveling“ технология, която под управлението на контролера има грижата записите да се разпределят равномерно в клетките памет, така че никоя от тях да не е натоварена прекомерно или пък да стои неупотребявана. Най-модерните контролери също така имат и вградени механизми за компресиране на данните преди записа, така че да износват и по-малко клетките памет.

Друга обичайна мярка за удължаване живота на даден SSD носител е осигуряването на резервен капацитет – техника, известна и като „over-provisioning. Това означава, че всичкиNAND флаш чипове имат повече капацитет, отколкото е указано в спецификациите – обикновено между 4 и 6%. Въпросното допълнително пространство се използва от контролера както за рутинни операции, така и за осигуряване на резерв за замяна на износени или повредени клетки памет. Самият факт, че голяма част от SSD моделите на пазара се предлагат със „закръглен“ капацитет от 120 GB или 240 GB вместо в далеч по-логичните степени на 2 (128-, 256-, 512 GB и т.н.,), например също би трябвало да ви подскаже, че част от наличното пространство за съхранение също е запазено от производителите за допълнителен такъв резерв. Казано иначе, ако си купите полупроводников диск с обявен капацитет 240 GB, то със сигурност става въпрос за диск с капацитет 256 GB, от които 16 GB са заделени за over-provisioning.

По-високият капацитет често означава и по-добра производителност

При магнитните хард дискове производителността е в пряка зависимост от скоростта на въртене на шпиндела – колкото по-бързо се върти той, толкова по-бърз е и самият хард диск. Количеството налична кеш памет също е от значение, но като цяло HDD устройствата със скорост на въртене 10 000 оборота в минута са по-бързи от тези със 7200 об./мин., а те пък на свой ред са по-бързи от моделите със скорост на въртене 5400 и 4800 об./мин.(rpm). Затова и скоростта на въртене на шпиндела е добър и ясен фактор при покупка.

В SSD устройствата обаче шпиндели няма. Но пък има една подобна сравнителна характеристика, която е свързана с капацитета. Тестовете в лабораторията на PCWorldнапример показват, че от около 256 GB натам, при по-голям капацитет на полупроводниковия диск, е по-голяма и производителността му в сравнение с модел с по-малък капацитет (и при равни други условия като например контролер и тип NAND памет). И в това има логика, но за да се разбере защо е така, трябва да се знае как точно се записват данните в SSD устройствата.


Механичните хард дискове имат движещи се части, които при повреда също могат да съсипят записаните на плочите данни.

При традиционните хард дискове информацията се записва последователно, по един канал. По принцип потокът може да се прекъсне от вече записани данни, но в идеалния случай всичко се записва в спретната, непрекъсната линия. В SSD устройствата информацията се записва на паралелен принцип – през многобройни канали и на няколко от NAND чиповете едновременно. А колкото повече NAND чипове има даден SSD диск, толкова повече налични канали има той за четене и запис и, следователно, толкова по-бърз ще бъдат самият процес и полупроводниковият диск като цяло.

Отличен пример за тази закономерност са най-новите 525 mSATA (Mini-SATA) SSD дискове на Intel. Ако прочетете спецификациите им, ще забележите, че моделът с капацитет 30 GBима и рейтинг от 7000 4k операции (има се предвид операции четене/запис) в секунда и200 MBps (мегабайта в секунда) при последователно четене, докато същите параметри при модел с капацитет 240 GB са съответно 46 000 4k операции и 550 MBps, въпреки че устройствата използват идентични 25 nm NAND флаш памети и SandForce контролери.

SSD устройствата нямат нужда от оптимизация

Сравнително доскоро обикновеният SATA интерфейс с пропускателна способност 3 Gbpsвършеше работа за всякакъв тип устройства за съхранение. Модерните SSD устройства, използващи SATA 6 Gbps, са обратно съвместими с въпросния стандарт, но за да разкрият пълния си потенциал, все пак им трябва SATA 6 Gbps интерфейс. А съвсем скоро дори този стандарт няма да им е достатъчен, ако се съди от някои попадали при нас тестови SSDобразци, които вече могат да записват със скорости, доближаващи 5 Gbps.


Така изглежда един Intel Series 525 mSATA (Mini-SATA) SSD.

Като се изключи тази дребна подробност, производителността на SSD устройствата всъщност не подлежи на оптимизация със софтуерни инструменти, както е при HDDустройствата. И няма как да е иначе, като се имат предвид паралелният начин на запис и липсата на магнитни глави, които да се позиционират – ясно е, че при SSD-тата техниките за оптимизация, разработени за HDD продукти, просто не могат да бъдат приложени. В същото време начинът, по който SSD носителят представя данните пред компютъра ви, няма нищо общо с начина, по който те се съхраняват във флаш паметта му. Затова и загубата на ценни цикли четене/запис в опити за оптимизация на производителността наSSD е и загуба на време, която дори има по-скоро обратен ефект.

Как TRIM технологията предотвратява деградацията на производителността?

Факт е – наистина имаше времена, когато производителността на SSD дисковете с времето се влошаваше. Причината за това пък е във факта, че записването на информация във вече използвана NAND клетка е двустепенен процес: данните в клетката първо трябва да бъдат изтрити, преди да бъдат презаписани. По това време SSD контролерите просто маркираха веднъж използваните клетки като неактивни и записваха данни в неизползваните клетки. След като обаче всички клетки бяха използвани по веднъж, производителността на полупроводниковия диск намаляваше, защото контролерът вече задължително трябваше и да трие, преди да запише нещо.

В наши дни положението е по-различно благодарение на т. нар. TRIM команди (и това не е акроним въпреки главните букви). TRIM всъщност е команда, добре позната от настолните операционни системи Linux, OS X и Windows. Нейната употреба се налага, когато е налице flash базирана памет в устройството (SSD диск). Целта на TRIM е да поддържа в добра форма SSD диска, като казва на операционната система коя част от паметта е изтрита и може да се ползва отново. Казано накратко, TRIM технологията инструктира SSDконтролера да изтрива периодично и предварително използвани клетки от флаш паметта, информацията в които вече не е нужна.

Важно е да се отбележи, че TRIM технологията се поддържа в операционните системи наMicrosoft от Windows 7 насам (т.е. не се поддържа в Windows XP) и така гарантира, че производителността на използваните SSD дискове винаги е на най-високото възможно ниво.

Възстановяване на данни от дефектирал SSD?

За добро или зло SSD продуктите, а и флаш паметите като цяло, имат неприятния уклон към особен вид двузначна функционалност. Казано иначе, сривовете при тях са особено внезапни и обикновено изглеждат така: в един момент дискът работи, а в следващия – вече не. Разбира се, най-добрата превантивна мярка срещу подобни бедствия е доброто старо и доказано в практиката ПРЕДВАРИТЕЛНО резервно копиране (бекъп) на данните в SSD-то.

Противно на общоприетото схващане обаче възстановяването на данни от дефектирал SSDносител съвсем не е невъзможно - макар че най-добре да не ви се налага. Това е така, защото с възстановяването на данните от SSD трябва да се заемат квалифицирани специалисти – в домашни условия и с методите, типични за HDD технологиите, тази операция не може да бъде осъществена. За съжаление технологията и алгоритмите, коитоSSD използват, са направили всеки диск уникален, построен по много сложна технология. Възстановяване на данните все пак може да бъде осъществено при полупроводниковитедискове, но ще трябва по-скоро да търсите специалист за определената марка на диска, отколкото обща услуга за възстановяване на данните, каквато предлагат голяма част от компютърните сервизи у нас.


Възстановяването на данни от дефектирал SSD носител не е невъзможно, но трябва да бъде направено от квалифицирани сервизни специалисти, познаващи добре конкретните марка и модел.

В известен смисъл възстановяването на информация от повреден SSD понякога може да бъде изненадващо лесно. Как е възможно ли? Просто в много случаи нещо, което прилича на хардуерна повреда, всъщност е дефект във фърмуера. В този случай SSD контролерът просто се сблъсква с неразрешима ситуация и блокира. А при дефектирал контролер по принцип той може да бъде сменен – стига да намерите точно същия. Помните ли какво казахме по-горе за малкото на брой производители на SSD контролери? Е, тук е моментът да кажем, че всъщност контролерите само на пръв поглед изглеждат като универсални устройства – те обикновено се правят по точните спецификации на всеки производител. От тук произлиза и изискването да се търси по-скоро специализиран за SSD марката, отколкото общ компютърен сервиз.

Няколко заключителни препоръки

От казаното дотук вече би трябвало да е пределно ясно, че макар и чудесни устройства за съхранение, SSD носителите са далеч от съвършенството. Както и при всеки хардуерен продукт, те не са еднакви. Така например продуктите на т.нар. no name производители по всяка вероятност отстъпват по качество на марковите – те обикновено са по-евтини, но почти със сигурност използват по-бавни NAND памети и остарели контролери. Затова, когато се отправите към магазина с намерение да си купите SSD, бъдете внимателни. Ето няколко съвета, които могат да се окажат полезни преди и след покупката:

  • Купете си SSD диск с възможно най-големия капацитет, който можете да си позволите. Така ще получите и по-висока производителност, макар при капацитети над 256 GBприрастът на бързодействие да не е много забележим с „просто око“.

  • Ако компютърът ви работи с операционна система, която не поддържа TRIM команди по подразбиране, проверете уебсайта на производителя за драйвъри или други софтуерни инструменти, които биха могли да осигурят подобна функционалност.

  • Използвайте SSD устройството си не за съхранение на данни, а като системен диск – такъв, на който инсталирате операционната система и приложенията. Филмите, семейните снимки и музиката могат да се съхраняват безпроблемно и на магнитни хард дискове, които са отлично пригодени за медиен стрийминг, както и за едновременно записване и плейбек. Да не споменаваме, че единица пространство за съхранение приHDD продуктите (все още) е поне десет пъти по-евтина от цената за гигабайт на SSDизделията.

В заключение ви предлагаме да си припомните и десетте важни факта за SSD носителите, които хардуерният редактор на PC World България Денислав Славчев обобщи преди време след многобройните си сблъсъци с този тип полупроводникова техника.

10 важни факта за SSD устройствата


1) В SSD се използва един от двата типа флаш чипове за съхранение на данните - SLC (Single Level Cell) и MLC (Multi Level Cell). Първият тип може да съхранява само един бит информация в клетка, а вторият - два бита.

2) Устройствата, които използват MLC чипове, са с по-ниска производителност, но са и по-евтини. Цената се оказа от критично значение, ето защо MLC базираните решения почти изцяло завзеха десктоп сегмента.

3) При SSD може да се прочете всяка една клетка от паметта, но може да се запише само цял блок.

Преди да се извърши запис, в даден блок се прочита информацията му и се записва в кеш буфер. Там се променят стойностите на всички или само на някои клетки в зависимост от информацията, която записваме. След това се изтрива блокът информация от SSD и на негово място се записва вече коригираният в кеш паметта.
Следователно:

4) Записът при SSD винаги е по-бавен от четенето.

5) Броят цикли на запис е ограничен от работния ресурс на MLC флаш паметта.

6) Първите SSD, подобно на флашките, изчерпваха ресурса си за няколко дни или седмици, когато се използваха като системни.

Проблемът беше в първите контролери и съпътстващия ги фърмуер, както и в непригодността на операционните системи да работят с този тип устройства. Това се дължи на неравномерното износване на различни блокове на диска, така че някои много бързо достигат до лимита на работния си ресурс и излизат от строя.
Решението се базира на прост принцип - физическите блокове се ротират, така че равномерно да се износват, и практически зад всеки конкретен логически блок не стои точно определен физически.

7) Механизмът за ротация наред с оптимизирането на производителността са реализирани в TRIM технологията...

8) ... която трябва да бъде поддържана и на ниво операционна система. Windows 7 поддържа TRIM, но не и Windows XP.

9) Контролерът на SSD използва паралелни канали за достъп на контролера на SSD до флаш чиповете памет и това увеличава скоростта.

10) В рамките на една продуктова фамилия при SSD моделите с по-малки капацитети броят на паралелните канали за достъп се редуцира, ето защо те имат по-ниска производителност спрямо старшите модели с по-голям капацитет.

nagore

SSD дисковете 2013-1014

Денислав Славчев

http://pcworld.bg/22140_ssd_diskovete_20131014_spazvat_osnovniya_fizicheski_zakon_e=mc178

Множество доставчици предлагат SSD дискове, които се оказват сред най-ефективните начини за РС ъпгрейд - ефектът от тях се усеща веднага, даже и при стандартните ежедневни задачи, които се изпълняват с едно PC. Устройствата обаче, които се предлагат на пазара, далеч не са еднакви. Технологиите на NAND флаш паметта и контролерите за нея се развиват толкова бързо, че това, което вчера се считаше за бързо, днес вече е бавно. Обикновено най-апетитни са евтините устройства, но те са ориентирани към масовия пазарен сегмент. При всички случаи те са по-бързи и от най-добрите механични дискове, но пък няма да ви осигурят толкова впечатляващо подобрение на производителността, което ще ви се иска, след като прочетете статията до край и се запознаете с топмоделите.

За да добиете представа за съвременното ниво на SSD изделията, ние взехме в нашата тестова лаборатория четири диска от различни производители. Всеки един от тези SSD дискове осигурява 240 GB или 256 GB обем за съхранение на данни, което е добра пресечна точка на цена и производителност. Всеки един от тестваните дискове има солидна производителност, която е значително по-висока спрямо конвенционален хард диск в едно PC. Разбира се, някои от продуктите са по-бързи от останалите, но както ще се убедите от тестовите резултати, едва ли ще усетите тази разлика при PC със стандартна употреба, където дисковата система не е особено натоварена.

Ако искате да ъпгрейдвате компютър, който разполага само със старата генерация SATAинтерфейс (SATA 3 Gb/s), то е добре да си купите допълнителнa SATA 6,0 Gb/s разширителна карта, за да използвате пълния потенциал на новите SSD дискове. Все пак това не е чак болка за умиране и даже със SATA 3.0 Gb/s интерфейс ще получите подобаващ „ритник“ в дисковата производителност.

SSD контролер

Контролерът на паметта е специализиран чип, който се намира вътре в SSD диска, и неговата цел е да управлява операциите на четене/запис във флаш паметта. Той играе важна роля за производителността на SSD диска. Един от тестваните дискове използва контролера SandForce SF-2281- Kingston HyperX 3K. OCZ Vector 150 използва собствения контролер IndeLinx Everest. Corsair пък проправят пътя на контролера LM87800 на Link A Media в своите Neutrino и Neutrino GX серии устройства. Samsung в своята серия 840 използват собствения си MDX контролер. Както ще видите от тестовите диаграми, устройствата с контролери IndiLinx, Link A Media и Samsung MDX имат значително по-висока скорост при запис спрямо доскорошния лидер SandForce, което още веднъж е показателно колко бързо се развиват технологиите.

Памет

Въпреки че контролерът играе голяма роля за определяне производителността на SSD диска, типът на флаш паметта вътре в диска също е доста важен фактор в това отношение. SSD дисковете в настоящия тест използват синхронно превключваща NAND флаш памет.

Също така може да срещнете термините SLC (single level cell), MLC (multi level cell) и TLC (triple level cell), когато търсите информация за SSD технологията. SLC NAND клетката има две състояния - високо и ниско, - като може да съхранява 1 bit данни. MLC NAND клеткитеимат три състояния, като по този начин могат да съхраняват по 2 bit информация, а TLC NAND клетките (TLC памет се използва в последното поколение SSD дискове на Samsung -840 Evo) съответно имат три състояния освен ниско и по този начин могат да съхраняват 3 bit информация.

Докато MLC и TLC NAND осигуряват по-голям капацитет на съхранение върху едно и също физическо пространство, те носят и компромис в производителността и издръжливостта (по-малко работни цикли). SLC NAND паметта е по-бърза и по-издръжлива от другите два типа памет, но е и много по-скъпа. Днес тя може да се срещне единствено в корпоративните решения. Много малко устройства използват TLC NAND, защото не е толкова издръжлива и не може да се справи с такъв брой цикли запис/четене, както SLC и MLC. Всички дискове в тази статия използват MLC NAND флаш памет, но прави впечатление, че едни производители дават 5 год. гаранция, а други 3 год. Обикновено най-лесният начин да се увеличи животът на един SSD диск е да се увеличи размерът на резервните клетки в диска. Това на практика става, като се увеличи разликата между физическия размер за съхранение и логическия (в англоезичната техническа литература се среща като Over-provisioning), тоест този, който „вижда“ нашето PC.

Забележка относно издръжливостта: всички типове NAND флаш памет имат относително малък срок на използване. MLC NAND флаш паметта има от 3000 до 10 000 цикъла на запис, което е достатъчно, за да осигури жизнен цикъл от няколко години на изградените с нея SSD дискове. Обратно на класическите твърди дискове (HDD), SSD дисковете не могат просто да запишат новите данни върху старите, които вече не са нужни; веднъж флаш паметта, като е била записана, след това трябва да бъде изтрита, за да може да се запише отново в нея. Новите SSD дискове, работещи под модерна операционна система (Windows 7, Windows 8, MAC OS X 10.6.8 и Linux kernel 2.6.28), използват TRIM команда за бързо информиране на SSD контролера за клетките памет, които съдържат ненужни данни, така че той да ги изтрие и да ги предостави отново за съхранение.

Комуникационен интерфейс

За да се възползвате напълно от най-модерните SDD дискове и да се доближите до скоростите, които ще видите в нашите резултати от тестовете, ще ви е необходима дънна платка с трета генерация SATA (6 Gb/s) интерфейс.

Докато механичните дискове не могат да запълнят пропускателната лента на второто поколение SATA интерфейс (3 Gb/s), то най-новите SSD дискове се сблъскват с лимита му. Ако смятате да добавите SSD диск на лаптоп, разполагащ със SATA 3 GB/s интерфейс, спестете си парите, тъй като полза от поставяне на SSD със SATA 6 Gb/s интерфейс няма да видите. Ако ще добавяте SSD на настолен компютър със SATA 3 Gb/s интерфейс, както вече уточнихме, е добре да си набавите (купите) външен SATA 6 Gb/s контролер или да ъпгрейднете системата си. Независимо от това какъв контролер имате, при всички положения обаче, ако сега купувате SSD диск, е по-добре да вземете със SATA 6 Gb/s интерфейс, отколкото някой стар модел със SATA 3Gb/s. Все пак решенията със SATA 3.0 Gb/s са вече на изчезване и ако някъде се намират, то те са застояли наличности.

Как тествахме?
Ние оценихме SSD дисковете с поредица от тестове, като използвахме софтуер за синтетични тестове AS SSD, PC Mark 8-Storage и IOMeter. Първите две тестови програми използвахме да проверим дисковете как се представят при слабо и средно натоварване на дисковата система. Това е характерно за употребата на масовите PC компютри, където потребителите ги използват за сърфиране в Интернет, слушане на музика, гледане на филми, гейминг и текстообработка. С AS SSD измерихме скоростта на четене/запис на некомпресирани данни, където контролерите на SandForce не могат да използват вградените в тях трикове на компресия. Измерванията с AS SSD включват скорост на четене/запис на 4к блокове данни при единична команда и скорост на четене/запис на 4к блокове данни при 64 едновременно подадени команди, което дава информация как се справят SSD дисковете при работа с множество малки файлове, характерно за операционната система. Също така бяха отчетени и резултатите при четене/запис и на големи файлове (Sequental read/write), което дава информация как се справя SSD дискът с тях.

Последният тестов софтуерен пакет PCMark 8 има включен в него отделен тестов модул за дисковата подсистема. Характерното за него е, че симулира реална работна ситуация, тъй като използва реални софтуерни приложения, като например някои 3D игри, част от графичните продукти на Adobe и приложения на Microsoft Office. Всичко това прави резултатите му много близки до реалното използване. Третият софтуер IOMeter го използвахме за тестване на скоростите на четене/запис при по-продължителна, непрекъсната работа на диска (след 30 мин.). Това е много интересен тест, тъй като той дава реална представа за така наречената в англоезичната литература Stady-state производителност на SSD диска. Предполагам всички от вас са запознати с основните понятия и механизми при съвременните SSD дискове и затова няма да навлизам в подробни обяснения, а само най-елементарно ще се опитам да обясня какво е това. Както знаем, самият механизъм на запис при NAND флаш паметта изисква данните да се записват на страници (съставени от множество клетки), а пък се изтриват на блокове (съставени от множество блокове). Ако данните, записани на някои страници, вече не са нужни и трябва да се изтрият, то първо се прочитат данните, които остават, и се преместват в друг (вече изтрит) блок. Този блок, от който са преместени, не се изтрива веднага и се маркира като „ненужен боклук“ (в англоезичната литература се среща като garbage collection). Когато SSD дискът бездейства, се задейства във фонов режим механизъм за почистване на тези ненужни блокове, за да могат да се освободят за нови данни. Ако обаче времето за покой,през което се намира SSD дискът, не е достатъчно за почистването на всички блокове, то тогава започва да се използва времето между командите в активен режим за тази цел. Това обаче води до намаляване на производителността, защото се налага изчакване. Тази ситуация е характерна при по-продължително натоварване на диска (над 18-20 мин.) и е типична при работа на диска с големи, непрекъснати потоци от данни.

Тeстова система
CPU - Intel Core i7-4770K
MB - Gigabyte Z87X-UD3H
RAM - 2x4 GB Kingston HyperX DDR3-2400
HDD- 240 GB Intel 520 SSD
VGA- Sapphire Radeon HD7970
PSU: Cooler Master Silent Pro Gold 1000
OS: Windows 7 Pro 64-bit, SP1

Заключение

Обикновено скоростта на един диск е основната мотивация за покупка или ъпгрейд до SSD, така че препоръчвам да прескочите „изгодните дискове“ в полза на това, което наистина искате. Изключение от тази препоръка правят само лаптопите, които имат единствено SATA 3 GB/s интерфейс. В този случай също би било добре да стоите далеч от „изгодните дискове“, но направете своя избор на база цена за гигабайт. Ако ъпгрейдвате диска на преносимия си компютър, обърнете внимание на дебелината му, защото някои дискове са дебели 9 mm, но в тънките и ултрапреносимите лаптопи е предвидено място за монтаж на дискове с дебелина 7 mm.

Ние прегледахме четири от най-бързите SSD дискове в нашия обзорен материал. Конкуренцията беше много силна, но два диска успяха да надминат останалите. Прочетете, за да откриете кои са те.

Corsair Neutron (240 GB)

Corsair преминаха към контролера Link A Media LM87800, което се оказва добра идея, защото предлага доста дивиденти. Макар и не толкова бърз, колкото Samsung 840 Pro и OCZ Vector 150, той се представя също много добре. Неговият събрат Neutron GTX е малко по-добър (и съответно по-скъп) заради бързата си NAND памет, която използва, но Neutron с неговата синхронна MLC NAND е също много бърз SSD диск. Той особено добре се представи в теста с постоянно натоварване (steady state), като зае второ място със скоростта си от 109 MB/s и на практика изпревари Samsung 840 Pro. Това показва, че фърмуерът му е оптимизиран за по-продължителни натоварвания, където всъщност е и неговата сила. Така че, ако спецификата ви на работа изисква такова SSD, то Corsair Neutron трябва да бъде в челния списък от SSD устройства. Neutron може да се купи за 390 лв., или това прави 1,63 лв./1 GB, което е много добра цена за 1 GB. Corsair Neutron е достатъчно бърз, за да даде нужното ускорение на PC системата ви без ненужно „изпразване“ на вашия джоб. Той пристига с 5 години гаранция като останалите топ-SSD дискове, участващи в този преглед.
Цена: 390 лв.
Гаранционен срок: 60 мес.



Kingston HyperX 3K 240GB SSD



Kingston HyperX 3K преди половин година беше най-производителният диск измежду SandForce SF-2281 базираните дискове. Инженерите на Kingston някак си успяха да постигнат значително по-добра производителност при запис с този контролер, отколкото други производители, използващи същия. Тайната може би се крие в комбинацията на контролера SandForce SF-2281 с флаш паметта Intel 25 nm MLC NAND, която е с рейтинг 555 MB/510 MB при последователно четене/запис, но все пак да не забравяме, че и други производители използват същите чипове памет.
Каквато и да е причината, независимо от последното място, на което се нареди Kingston HyperX 3K, той показа доста прилични резултати. 240 GB версията на Kingston HyperX 3K може да се купи за 365 лв., което прави 1,521 лв. цена за гигабайт - най-ниската цена в нашия тест. Гаранционният срок, с който се предлага този диск, е само 3 години.
Цена: 365 лв.
Гаранционен срок: 36 мес.

OCZ Vector 150 240 GB SSD

Най-новият SSD диск Vector 150 на OCZ използва познатия ни Indilinx Barefoot 3 контролер, който видяхме във модела Vector. За разлика от него той вече използва новите 19 nm Toshiba ToggleFlash чипове, които също са MLC, но са по-евтини. По-финият технологичен процес не означва по-висока производителност. За да запазят работния ресурс и да увеличат производителността, при Vector 150 се е увеличила разликата между физическия обем за съхранение и логическия (Over-provisioning), като капацитетът за съхранение от 256 GB при предшественика му е намалял на 240 GB. Производителността на Vector 150 e много висока, като той реално беше единственият модел диск в нашия тест, които абсолютно равностойно се бореше със Samsung 840 Pro. При ниско и средно натоварване той беше почти толкова бърз, колкото опонента си, като конкуренцията беше направо свирепа, но истинските му способностти се разкриват при по-продължителни натоварвания, където беше недостижим.
OCZ продават 256 GB версията на Vector 150 за около 420 лв., което прави 1,75 лв. за гигабайт. Дискът пристига и с монтажна скоба и винтове и ако се вгледате във включеното ръководство, ще откриете серийния номер на Acronis True Image, който ще ви помогне да клонирате вашия стар твърд диск.
OCZ Vector не е евтин, но е изключително бърз и реално с „увеличена“ гаранция спрямо предшественика му. Той също пристига с 5 години гаранция, но вече са дефинирани при ежедневни записи до 50 GB вместо 20 GB.
Цена: 420 лв.
Гаранционен срок: 60 мес.

Samsung 840 Pro 240GB SSD

Не е тайна, че това е хитът сред ентусиастите - в случая Samsung 840 Pro с неговия преимуществен MDX контролер. Samsung също произвежда и бърза флаш памет, така че съвсем резонно в диска се използва тяхна MLC NAND памет. 840 Pro финишира пръв вцялостната комбинация от тестове с изключение на теста за продължително натоварване (steady state), където се класира предпоследен. Очевидно неговите оптимизации касаят по-леките режими на работа, където всъщност и блести най-много, като успява да се пребори с конкуренцията. Това е много важна особеност, която трябва да се има предвид при избора на SSD, защото, ако планирате да го използвате с по-продължителни натоварвания, едва ли ще бъде най-правилният избор.
240 GB версията на 840 Pro може да се купи за около 440 лв., което прави 1,83 лв. за гигабайт. Това е значително повече, отколкото повечето SSD дискове. В комплекта Samsungвключват ръководство за инсталация и оптичен CD диск, съдържащ софтуера Magican. Този софтуер прави сравнителен анализ и активира командата TRIM, ако използвате Windows XP (тъй като тя не поддържа TRIM). Гаранционният срок на устройството е пет години.
Samsung Pro 840 е най-бързият потребителски SSD диск в момента на пазара при умерени и средни натоварвания, които са характерни за стандартните, ежедневни задачи на едно PC. Разбира се, ще трябва да заплатите малко повече за това.
Цена: 440 лв.
Гаранционен срок: 60 мес.


nagore

 

Кой вид устройство за съхранение на данни е най-добрият за вас? (SSD, класически твърд диск или хибрид)

Текст: Драгомир Дончев

http://pcworld.bg/21805_koj_vid_ustrojstvo_za_sahranenie_na_danni_e_najdobriyat_za_vas_ssd_klasicheski_tvard_disk_ili_hibrid

В недалечното минало изборът на най-добро РС устройство за локално съхранение на информация беше относително лесен. Като цяло той беше сведен само и единствено до така наречените класически твърди дискове и почиваше върху едно просто правило: „Колкото повече – толкова повече”. Иначе казано – купувате модела с най-голям капацитет, който пасва на бюджета ви и проблемът е решен.

Днес обаче с възхода на твърдотелните (SSD) устройства и хибридните дискове (съчетаващи качествата на магнитните твърди дискове и SSD) алтернативите, пред които средностатистическият РС потребител се изправя, са доста повече на брой и по-объркващи. Въпросът „Кое устройство за локален запис на данни е най-добро за мен и моите специфични потребности?” вече има повече от един и честно нееднозначен отговор.

В опит да внесем малко повече яснота тук, нека се опитаме да разделим спорното от безспорното.

Магнитен (класически) твърд диск

Точно ден преди следващата Коледа, технологията, върху която се базират този вид устройства, ще навърши точно 60 години – толкова ще са изминали, откакто през далечната 1954 г. легендарните IBM патентоваха своя първи твърд диск, предлагащ внушителен за времето си капацитет от... 3.75 мегабайта!

Да, звучи смешно от съвременна гледна точка, когато върховите HDD модели вече с лекота преминават бариерата от 4 терабайта и гледат уверено напред, но това само иде да покаже колко дълъг път е извървяла тази технология за локално съхранение през годините.

 

В резултат днес тя е зряла, надеждна и което е най-важното - относително евтина, като при масовите модели твърди дискове цената на пространството за съхранение вече е сведена до няколко цента на гигабайт.

Освен това класическите твърди дискове предлагат лекота на инсталиране и използване – те се базират на стандартизиран SerialATA интерфейс с теоретична пропускателна способност от 300 до 600 MB/s и не изискват инсталацията на специален софтуер, за да бъдат използвани.

Накратко основните плюсове на този клас устройства са голям капацитет, лекота на употреба и относително ниска себестойност.

Тъй като включват движещи се части обаче (въртящи се с определена скорост магнитни плочи), те са податливи на механично износване, генерират шум при работата си и не са особено енергоефективни.

Освен това на фона на технологично по-новите SSD дискове са отчайващо бавни, като разликите в скоростта им обикновено се измерва не в проценти, а в пъти.

Все пак, ако сте типичен домашен РС потребител и ежедневната ви работа с компютъра включва основно Интернет сърфиране, базови офис задачи, гледане на филми, слушане на музика, един класически твърд диск без проблем ще отговори на вашите нужди. Само не се доближавайте твърде много до системи, използващи SSD диск като основно устройство за съхранение на информация – щом веднъж видите със собствените си очи за каква разлика в бързодействието говорим, няма да искате повече да се върнете към класическите HDD.

Твърдотелен (SSD) диск

Този клас устройства споделят много общи черти с класическите магнитни дискове, които са призвани да наследят и заменят един ден. Те също използват SATA интерфейс, но в значително по-добра степен успяват да се възползват от пиковия му пропускателен капацитет – докато твърдите дискове демонстрират максимална скорост от около 200 MB/s (въпреки че стандартът може повече), SSD ”драйвовете” с лекота покриват кота от 500 и повече MB/s.

 



Твърдотелните устройства нямат движещи се части – те представляват масив от флаш памети, управляван от специален контролер, отговарящ за операциите по четене и запис. Благодарение на това те са много тънки, леки и енергоефективни устройства.

За съжаление не всичко е цветя и рози, що се отнася до SSD. Тъй като тези дискове използват сравнително млада технология, те страдат от два сериозни недостатъка – износват се относително бързо, а цената на единица пространство, която предлагат, е чувствително по-висока от тази на класическите твърди дискове – между 70 цента и 1 долар за гигабайт, а при моделите с голям капацитет и още по-скъпо.

Освен това производителността на едно типично SSD устройство варира значително в зависимост от запълването на капацитета му. И тъй като масовите твърдотелни дискове в момента са с доста скромен капацитет (обикновено до 256 GB), техните потребители се налага постоянно да следят степента на запълването им да не преминава една разумна граница. В противен случай основният плюс на тяхното SSD – светкавичната скорост, просто отива по дяволите.

Отделно твърдотелните дискове изискват специална поддръжка на ниво операционна система, за да работят максимално ефикасно, така че, за да се възползвате от предимствата им, трябва да разчитате на Windows 7 или 8.

На финала, когато един SSD диск спре да работи поради износване на клетките памет, които използва, той спира внезапно и без предупреждение. При класическите (магнитни) твърди дискове обикновено можете да получите предупреждение от вградената S.M.A.R.T. система за мониторинг, което да ви подскаже, че животът на диска е към своя край. В такива случаи можете да прехвърлите данните си върху друг носител и да предотвратите риска от загубата им. При SSD обаче, когато устройството достигне края на жизнения си цикъл, то просто спира да работи – внезапно и без предупреждение, така че рискът от загуба на данни е по-висок.

След всичко казано вероятно вече се питате кому е нужна подобна бърза, но скъпа и сравнително ненадеждна технология? Краткият отговор е: на потребители, за които скоростта е ключов фактор. В крайна сметка при една разумна употреба и при формирани добри потребителски навици (например регулярно архивиране на ценната информация, записана върху твърдотелния диск) цената си заслужава, а и, честно казано, рискът от загуба на данни не е чак толкова голям, колкото може би ви се струва. Дори и при най-интензивна употреба в типично потребителско РС средният живот на едно SSD се измерва в години, а обичайната схема на използването му обикновено включва комбинация от твърдотелен и класически магнитни дискове. Най-често в такива случаи върху SSD устройството се инсталират операционната система и някои критични приложения (игри, редактори за видео- и цифрови изображения, CAD/CAM продукти и други), способни максимално да се възползват от значително по-високата му скорост. Останалите файлове – например музикална и филмова колекции, снимки, документи, са върху отделен твърд диск със значително по-ниска скорост, но с по-голям капацитет.

Разбира се, подобна конфигурация изисква определени познания и умения за боравене с няколко дискови тома, разделянето им на дялове и дисков мениджмънт като цяло, но ако сте напреднал потребител, това едва ли би представлявало проблем за вас.

Хибриден диск

Този клас продукти са все още сравнително редки и, честно казано, едва ли ще придобият по-голяма популярност, тъй като техният живот почти сигурно ще е доста кратък. Причината е, че хибридните дискове са плод на преходна технология, която цели да улесни преминаването от класически твърд диск към SSD. С други думи, тя е временно решение поне докато производителите на твърдотелни дискове не решат по задоволителен начин проблемите, свързани с надеждността и разорително високите цени на предлаганите от тях устройства.

Всъщност хибридните твърди дискове не предлагат нищо революционно ново. Те по-скоро развиват еволюционно класическата технология за производство на магнитни дискове. Известно е, че всяко HDD разполага с определен обем бърза буферна памет, ускоряваща работата му. Хибридните устройства просто разширяват тази памет с допълнителни флаш чипове (същите, на които се базират SSD), комбинирайки (разбира се, само до известна степен) скоростта на твърдотелните с капацитета на класическите магнитни дискове.

 

 

В някои определени сценарии тази хибридна технология дава желания резултат, но не винаги. Слабост на устройствата от този клас са операцията с новозаписани данни. Когато съхраняват нова информация или трябва да осигурят достъп до рядко използвани битове, те предлагат абсолютно същата скромна производителност, както и всеки друг магнитен твърд диск. На практика основната полза от допълнителния SSD буфер e само в случаите, когато говорим за сценарий на употреба, включващ множество обръщения към еднотипни данни – например операции с голяма база данни, информацията в която не се променя особено динамично.

Като цяло покупката на хибридно устройство от подобен клас е оправдана само за потребители с много специфични нужди или за хора, които не желаят да се главоболят с инсталацията отделно на SSD и класически твърди дискове.

Алтернатива на хибридните устройства е използването на твърдотелен диск с малък капацитет под формата на допълнителен буфер – подобна опция предлага фирмената технология Smart Response, разработена от Intel и интегрирана в техните чипсети от серията Z68.

nagore